През последните 150 години културно-историческото наследство в областта Македония, а и като цяло на Балканите, се използва от учени, политици и общественици предимно с цел разграничаване и обособяване, а не сближаване и сътрудничество. Поради това в миналото то е било целенасочено унищожавано, заличавано и подменяно. В наши дни този процес продължава с нестихващ интентизитет, но на ниво наративи и  интерпретации. Войната за собственост върху миналото сега се води не с кирки, лопати и бои, а с клавиатури и дигитални инструменти за обработка на изображения. Поради влиянието на социалните мрежи тя има значително въздействие както върху обществото и изследователите, така и върху местните общности. Често мненията на специалистите заглъхват в тътена от тропане на привържениците на една или друга идея, а запазеното знание в местните общности удобно се забравя, защото национализмът или в някои случаи чуждопоклонничеството продават. Това е на път да циментира на ролята на културно-историческото наследство като деструктивен фактор в усилията за интеграция и сближаване в Югоизточна Европа. Следователно една от основните цели ми цели беше да подпомогна съмишлениците си, които вярват, че споменът за миналото може не са да наранява, но и да лекува.

И започнах изпълнението на мисията си от възможно най-грешното място – читалните на Държавна агенция “Архиви” и Националната библиотека. Търсих и намирах информация за населението, обичаите, живота и проблемите, мечтите и разочарованията на хората в Македония в края на XIX и началото на ХХ век. Потопих се отново в документалното наследство на българските търговски агентства/консулства и в спомените на учители, революционери и общественици. Намерих значително количество информация за културно-историческото наследство в региона, за усилията за запазването му, опитите за употребата му, за заличаването му. Църкви и манастири, училища и читалища, джамии и чаршии – всички влязоха в една база от данни, въоръжен с която пристъпих към планиране на теренни проучвания с цел проверяване на информацията, събиране на нова и изготвяне на туристически маршрути и пътеводители. Ако трябва да бъда честен, предвид досегашния си опит, още в началото знаех, че голяма част от данните в изворите няма да са актуални. Не само поради дългогодишната злоупотреба, но най-вече заради интензивното земеделие и обезлюдяването, които са променили природата, и оттам битието на хората, до неузнаваемост.

Но действителността се оказа по-лоша. Точката на пречупване беше по време на три последователни експедиции във Велешко, Северна Македония. Това е регион от огромно значение за развитието на процесите от Българското Възраждане в Македония, в който според спомени от османско време никога не е секвало богослужението и образованието на български език. По-конкретно се фокусирах върху областите Азот и Поречие, за които бях чел много и още от периода на писането на бакалавърската си теза мечтаех да видя. Трудно е да се опише во кратце преживяното, защото е по-скоро въпрос на усещане, но нека отбележа няколко неща на фона на красивата есенна природа, която покриваше целия район: затворени и забравени църкви и манастири; непроходими пътища; опасни и нагли шофьори без никаква култура; липса на хора; липса на базисна туристическа инфраструктура; обезстопанствени овчарски кучета; разрушени и изоставени сгради; антибългарски паметници от една надявам се отминала епоха (а дано, ама надали) – въобще, пълен антипод на гостоприемна среда. У мен се появи съмнение дали това, което правя, има смисъл? Как бих могъл да посъветвам някого да дойте тук? И въобще какво говори за местната общност това, че най-интересните и хващащи окото кадри са тези на отдавна изоставените и рушащи се красиви каменни къщи без никаква надежда някога да бъдат поправени и оживени отново.

Сенсей Мехмед Мехмедов навремето беше написал, че “пробвайки за хиляден път без успех, не си изгубил време и усилия, защото вече знаеш 1000 начина как да не го правиш”. Като добър ученик аз предпочетох да не унивам, а да потърся решение, защото съм убеден, че каузата е важна и е наша отговорност да подпомогнем осъществяването ѝ. Осъзнах очевидното – подходът ми беше грешен. Същото впрочем го виждах и при разговора си с ветераните от Втората световна война навремето, когато участвах в проекта “Ехо от войната” – понякога знанието и емоционалната обремененост могат да бъдат пречка. Така аз по време на теренните проучвания се фокусирах върху дисонанса между информацията от изворите и ситуацията в действителност; обременявах се от чудовищното насилие, с което са изпълнени отношенията между балканските народи в миналото, вместо да открия сътрудничеството и приятелството, за които има много по-малко информация в изворите и литературата тук. Необходимо беше да променя не само подхода си, но и цялостната си нагласа. Тук на помощ ми дойде опитът ми от миналите приключения, който беше изтикат далеч далеч назад от работата зад компютъра и новите технологии. Замислих се защо пътувахме преди? Какво ни караше да вдигаме палец за стоп и да се излагаме на неудобства, при положение че нямаше после как да се “похвалим” пред света? Онова беше време без Instagram, в което водещият мотив към приключения не беше споделянето им и трупането на лайкове, а любопитството и красотата на непознатото. Казано по-философски: желанието и способността да видим и усетим красотата на момента, дори и обективно погледнато той да е грозен. 

Така у мен се зароди идеята за наръчник, в който използвайки своя опит да дам алтернатива и насока. Наръчник, който не ни казва къде да отидем, а с каква нагласа да пътуваме и да посещаваме. Защото всеки грамотен човек може да отвори един документален сборник и да прочете съдържанието му. Почти всеки любител може да събере един куп документи и да ги издаде в опит да докаже някоя своя теза. Имаме много такива примери у нас. Но обучението по история и опитът ни като изследователи ни дават контекст и поглед, учат ни как да четем документите и как да ги събираме в корпус. В на наръчника стои концепцията, че при пътуването не е важно единствено достигането до крайната дестинация и преминаването през определени контролни точки, а цялостното преживяване. И, ако целта е да бъдем добри хора и в крайната точка спрямо това да ни бъде отсъдено, то така трябва да подходим към пътешествието, че то да допринесе за изграждането ни като такива. А ако целта ни е да допринесем за преодоляване на травмите от миналото, задълбочаване на интеграцията между балканските държави и осигуряване на условия за устойчив икономически растеж, то тогава процесът на преоткриване на националното и споделеното културно-историческо наследство трябва да ни научи на смирение, любопитство, добронамереност и вяра.