НАРЪЧНИК НА ОТКРИВАТЕЛЯ НА МАКЕДОНИЯ
За да допринесем за преодоляване на травмите от миналото, задълбочаване на интеграцията между балканските държави и осигуряване на условия за устойчив икономически растеж, процесът на преоткриване на националното и споделеното културно-историческо наследство трябва да ни научи на смирение, любопитство, добронамереност и вяра.
През последните 150 години културно-историческото наследство в областта Македония, а и като цяло на Балканите, се използва от учени, политици и общественици предимно с цел разграничаване и обособяване, а не сближаване и сътрудничество. Поради това в миналото то е било целенасочено унищожавано, заличавано и подменяно. В наши дни този процес продължава с нестихващ интентизитет, но на ниво наративи и интерпретации. Войната за собственост върху миналото сега се води не с кирки, лопати и бои, а с клавиатури и дигитални инструменти за обработка на изображения. Поради влиянието на социалните мрежи тя има значително въздействие както върху обществото и изследователите, така и върху местните общности. Често мненията на специалистите заглъхват в тътена от тропане на привържениците на една или друга идея, а запазеното знание в местните общности удобно се забравя, защото национализмът или в някои случаи чуждопоклонничеството продават. Това е на път да циментира на ролята на културно-историческото наследство като деструктивен фактор в усилията за интеграция и сближаване в Югоизточна Европа. Следователно една от основните цели ми цели беше да подпомогна съмишлениците си, които вярват, че споменът за миналото може не са да наранява, но и да лекува.
И започнах изпълнението на мисията си от възможно най-грешното място – читалните на Държавна агенция “Архиви” и Националната библиотека. Търсих и намирах информация за населението, обичаите, живота и проблемите, мечтите и разочарованията на хората в Македония в края на XIX и началото на ХХ век. Потопих се отново в документалното наследство на българските търговски агентства/консулства и в спомените на учители, революционери и общественици. Намерих значително количество информация за културно-историческото наследство в региона, за усилията за запазването му, опитите за употребата му, за заличаването му. Църкви и манастири, училища и читалища, джамии и чаршии – всички влязоха в една база от данни, въоръжен с която пристъпих към планиране на теренни проучвания с цел проверяване на информацията, събиране на нова и изготвяне на туристически маршрути и пътеводители. Ако трябва да бъда честен, предвид досегашния си опит, още в началото знаех, че голяма част от данните в изворите няма да са актуални. Не само поради дългогодишната злоупотреба, но най-вече заради интензивното земеделие и обезлюдяването, които са променили природата, и оттам битието на хората, до неузнаваемост.
Но действителността се оказа по-лоша. Точката на пречупване беше по време на три последователни експедиции във Велешко, Северна Македония. Това е регион от огромно значение за развитието на процесите от Българското Възраждане в Македония, в който според спомени от османско време никога не е секвало богослужението и образованието на български език. По-конкретно се фокусирах върху областите Азот и Поречие, за които бях чел много и още от периода на писането на бакалавърската си теза мечтаех да видя. Трудно е да се опише во кратце преживяното, защото е по-скоро въпрос на усещане, но нека отбележа няколко неща на фона на красивата есенна природа, която покриваше целия район: затворени и забравени църкви и манастири; непроходими пътища; опасни и нагли шофьори без никаква култура; липса на хора; липса на базисна туристическа инфраструктура; обезстопанствени овчарски кучета; разрушени и изоставени сгради; антибългарски паметници от една надявам се отминала епоха (а дано, ама надали) – въобще, пълен антипод на гостоприемна среда. У мен се появи съмнение дали това, което правя, има смисъл? Как бих могъл да посъветвам някого да дойте тук? И въобще какво говори за местната общност това, че най-интересните и хващащи окото кадри са тези на отдавна изоставените и рушащи се красиви каменни къщи без никаква надежда някога да бъдат поправени и оживени отново.
Сенсей Мехмед Мехмедов навремето беше написал, че “пробвайки за хиляден път без успех, не си изгубил време и усилия, защото вече знаеш 1000 начина как да не го правиш”. Като добър ученик аз предпочетох да не унивам, а да потърся решение, защото съм убеден, че каузата е важна и е наша отговорност да подпомогнем осъществяването ѝ. Осъзнах очевидното – подходът ми беше грешен. Същото впрочем го виждах и при разговора си с ветераните от Втората световна война навремето, когато участвах в проекта “Ехо от войната” – понякога знанието и емоционалната обремененост могат да бъдат пречка. Така аз по време на теренните проучвания се фокусирах върху дисонанса между информацията от изворите и ситуацията в действителност; обременявах се от чудовищното насилие, с което са изпълнени отношенията между балканските народи в миналото, вместо да открия сътрудничеството и приятелството, за които има много по-малко информация в изворите и литературата тук. Необходимо беше да променя не само подхода си, но и цялостната си нагласа. Тук на помощ ми дойде опитът ми от миналите приключения, който беше изтикат далеч далеч назад от работата зад компютъра и новите технологии. Замислих се защо пътувахме преди? Какво ни караше да вдигаме палец за стоп и да се излагаме на неудобства, при положение че нямаше после как да се “похвалим” пред света? Онова беше време без Instagram, в което водещият мотив към приключения не беше споделянето им и трупането на лайкове, а любопитството и красотата на непознатото. Казано по-философски: желанието и способността да видим и усетим красотата на момента, дори и обективно погледнато той да е грозен.
Така у мен се зароди идеята за наръчник, в който използвайки своя опит да дам алтернатива и насока. Наръчник, който не ни казва къде да отидем, а с каква нагласа да пътуваме и да посещаваме. Защото всеки грамотен човек може да отвори един документален сборник и да прочете съдържанието му. Почти всеки любител може да събере един куп документи и да ги издаде в опит да докаже някоя своя теза. Имаме много такива примери у нас. Но обучението по история и опитът ни като изследователи ни дават контекст и поглед, учат ни как да четем документите и как да ги събираме в корпус. В на наръчника стои концепцията, че при пътуването не е важно единствено достигането до крайната дестинация и преминаването през определени контролни точки, а цялостното преживяване. И, ако целта е да бъдем добри хора и в крайната точка спрямо това да ни бъде отсъдено, то така трябва да подходим към пътешествието, че то да допринесе за изграждането ни като такива. А ако целта ни е да допринесем за преодоляване на травмите от миналото, задълбочаване на интеграцията между балканските държави и осигуряване на условия за устойчив икономически растеж, то тогава процесът на преоткриване на националното и споделеното културно-историческо наследство трябва да ни научи на смирение, любопитство, добронамереност и вяра.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА ИЗЛЕЗЕМ ОТ УТЪПКАНИЯ ПЪТ ?
Понякога най-интересните обекти и истории се намират встрани от широкия път или праволинейния разказ. Особено когато става въпрос за маргинализирано или заплашено от изчезване културно-историческо наследство. Като рушащата се църква в някогашното голямо българско село Бутим, останала единствен свидетел на отдавна изчезналия живот в селото.
За църквата няма указателна табела, няма и табло с информация за историята на мястото. Няма как да го откриете, освен ако не проявите любопитство да се отклоните от предварително начертания маршрут.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА НЕ СЕ ОТЧАЙВАМЕ ?
Понякога се случва това, което открием, да се различава напълно от предварителната представа, която сме си изградили. Или пък да станем свидетели на последните мигове от съществуването на вековна камбанария – като тази, останала единствен спомен от някогашното с. Баница в Гърция, в близост до която е бил убит и погребан будителят Гоце Делчев. В такива моменти е добре да си помислим, че все пак обектът е оцелял до момента, в който ние сме отишли там и може би не е късно да се направи нещо за спасението му. Това е малка утеха, но може да доведе до изненадващо добри резултати. Трябва само малко, както се казва по нарадному, да си мръднем пръста.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА ДОКУМЕНТИРАМЕ ?
В днешния дигитален свят всеки снима – толкова е лесно. Но разликата между обикновения човек с телефон и осъзнатият фотограф и документалист са мотивът за извършването на снимките и най-вече тяхното организиране и съхраняване след това. И наистина, понякога обработката на събрания материал от експедиция изглежда досадно бреме, но спомнете си, че голяма част от запазените илюстративни материали от османския период в нашите земи са всъщност гравюри. Днес те ни дават уникална информация, но за изработването им авторите е трябвало да вложат стоически усилия.
А тъжната истина е, че когато става въпрос за заплашено културно-историческо наследство, не се знае коя снимка/запис ще бъдат последни….
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА НЕ БЪРЗАМЕ ?
Не бързайте! Понякога увлечени от ангажиментите или от адреналин, ние сякаш сме склонни да пропускаме обекти/респонденти, които ни изглеждат маловажни или пък биха довели до промяна в предварително начертания план. Правим го с лека ръка и никога не разбираме какво сме изпуснали. Представете си, че сте се изгубили и някои местен човек ви е помогнал, но вече е станало “късно” и откажете предложението му да пиете заедно кафе. Случва се, повярвайте, често, особено в региони като Македония. Но не забравяйте това, с което започнахме – понякога най-интересните истории се крият встрани от пътя и достигаме до тях поради непредвидени обстоятелства. Затова спрете за момент и приемете предложеното ви кафе, дори и да не сте голям любител на напитката като мен, освен друго – това е и проява на уважение и възможност за създаване на траен контакт.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА СПАЗВАМЕ ПРАВИЛАТА ?
Когато пътуваме или извършваме теренно проучване, ние сме гости. А гостите трябва да спазват правилата на своите домакини, без значение дали лично ги одобряват или не. По този начин се гради доверие, което е ключово за успешното провеждане на интервю с респондент или избягване на нежелани инциденти. Затова, ако ви помолят да не снимате, не снимайте – опитайте се да запомните максимално много от видяното и после да го опишете. Ако ви помолят някоя част от разговора да не я запишете – не я записвайте, това ще създаде условия за откровен диалог след това и ще отключи нови възможности. Знам че изкушението понякога е твърде голямо, но си спомнете, че вие носите отговорност. Ако предадете доверието на възрастен човек, който цял живот е чакал за да разкаже историята си на някого, може да направите така, че тя никога да не бъде чута.
ПРИРОДАТА — ИЗТОЧНИК НА УСПОКОЕНИЕ, НО И НА ОТГОВОРИ
В средата на третото десетилетие на XXI век ние живеем във време, в което дигиталните устройства ни съветват да ги оставим за момент, за да не загубим връзката си с физическия свят около нас, като в същото време използват алгоритми, за да ни задържат все за по-дълго време вниманието. Парадокс, познат ни и от производителите на цигари, които едновременно ни рекламират своя продукт и ни предупреждават за дълготрайните последствия за здравето от редовната му употреба. Или пък от рекламите на хазарт, признаващи пред нас, че хазартът води до зависимост, но все пак подканяйки ни да им предоставим времето, вниманието и средствата ни. И за да извършим всичко това не се налага дори да излезем от вкъщи – можем да си поръчаме да ни доставят цигари от нароилите се фирми за доставки по домовете, да залагаме виртуални пари пред телефона и дори в същото време да си направим теренното проучване – Google Earth предлага чудесни възможности за обхождане на терен, откриване на отдавна изгубени или забравени обекти, а форумите са безценен източник на информация. Дори можем да си пуснем музика, наподобяваща звуците на гората, докато прелитаме над нея през екрана. Звучи утопично за някои, може би, но всъщност е реалност.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА БЪДЕМ НА ТЕРЕН ?
Всички сме чували израза “кабинетен учен”. Е, ако при научни дисциплини работата в лаборатория стои в основата на изследователския процес, то смея да твърдя, че при хуманитаристиката нещата не стоят по този начин. Особено що се касае до историята, етнологията и антропологията. Да, вярно е че няма как един медиавист да се върне в средновековния Константинопол, но е необходимо да познава географията, хидрологията и археологията от периода. Но ние, които изследваме последните 2-3 века от човешката историята, сме длъжни да познаваме обектите, които изследваме. Не мога да си представя че някой може да пише за с. Влахи (на снимката вляво) без да го е виждал и да е усетил атмосферата на заобикалящите го отвсякъде планини.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА НЕ СЕ ОТКАЗВАМЕ ?
Много често, когато сме на път (а и в разгара на изследователски процес), сякаш изглежда, че този път нещата няма да се получат, че днес не е нашият ден. Но границата между късмета и несполуката е много тънка, а понякога се случва да я преминаваме неколкократно за кратък период от време. Затова е необходимо да продължим хладнокръвно, въпреки че изглежда сякаш никога няма да стигнем до селото или разговорът ни с репоспондента се върти в затворен кръг. Защото понякога най-интересните неща са в края, това съм запомнил от разговорите си с десетки от последните български ветерани от Втората световна война, част от които интервюирах именно в региона на Източна Македония.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА ПИТАМЕ ?
Твърде често егото ни провокира да се опитваме сами да намерим правилния път, сами да открием точните хора, без да потърсим помощ от приятели или непознати. Добре, понякога това се дължи по-скоро на притеснение, отколкото на самоувереност. Но обикновено води до един и същ резултат – пропускане на интересни моменти. Затова моят съвет е да попитате, дори и да знаете пътя. Никога не знаете дали човекът, когото спрете да попитате, няма всъщност да се окаже най-добрият ви респондент или гид за деня. А може и да ви спести загубване или попадане в задънена улица (пряко и преносно). Не е ли много по-интересно и човешко, когато не знаете пътя в някое отдалечено място, да се спрете и да попитате местен човек, а не просто да се обърнете към изкуствения интелект или електронната навигация.
ЗАЩО Е ВАЖНО ДА БЪДЕМ СМИРЕНИ ?
Извести са думите на Уинстън Чърчил, че нашият регион носи твърде много история. Може би дори повече, отколкото може да понесе. Това действително е така, особено що се касае до последното столетие, видяло толкова много насилие и превратности. Лично според мен ключът към преодоляването на травмите от миналото се състои в чувствителността към болката на другия, в личното смирение. Да, може да не сме съгласни с големия разказ, представен от човека срещу нас, но не трябва да забравяме, че в него има множество малки разказчета, които също заслужават да бъдат чути, уважени и почувствани. В трансграничен регион, какъвто е Източна Македония, при фундаментално различните национални разкази в съвременните държави, от изключително значение е да не забравяме както човешкото в себе си, така и в другите. Или, както пише Левски в писмо до Иван Кършовски: “За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора”.